Идеята за това пътешествие възникна преди около година и половина. Аз съм колекционер на заводска ракия и ми се искаше да посетя единствения музей на ракията, който се намира в Италия. Но не ми се ходеше просто ей така с колата. Исках да е малко по-специално изживяване и реших да го направя с колелото. Леко-полеко започнах с подготовката-екипировка и тренировки. Идеята бе приключението да се състои 2015-та. Здравословен проблем на член от семейството отложи тръгването за неопределено време, като и тренировките прекъснах за близо година. В края на 2015-та взех решение пролетта да се подготвя добре и да тръгна Септември 2016-та. Зимата потренирвах вкъщи, а от Май позасилих темпото и до края на Август бях навъртял по родните пътища около 4000 км, като същевременно ходех и на работа. Натоварването беше сериозно, но в последствие ми се отблагодари. Датата, която определих за начало, бе 13-ти Септември. С трепет и вълнение очаквах деня, ставах все по нервен. По-далеч от Сърбия, Румъния и Гърция не бях ходил, английският ми не е много добър, колелото дали ще издържи, екипировката става ли! Дали нещо няма пак да провали пътешествието?! Дали аз няма да се пречупя и откажа, защото едно е да мечтаеш, а съвсем друго е да пристъпиш към изпълнение на мечтите си. Все чуденки, които покачваха адреналина още преди заминаването.

Един ден до тръгването:
  Не ми се говори с никой! Приятели ми казват, че погледът ми се рее някъде. Утре заминавам. Колко много време има до утре! Спя, събуждам се, заспивам. Утре е днес.

                                                             Ден 1-ви

   Имахме едно дело от работата, което беше насрочено за 13:30. Облякох си дрехите за пътуване, взех едни дънки, за да не влизам в съда по клин и маратонки, натоварих екипировката и хайде към съдебната палата "Римската стена". Надявах се да не се проточи много заседанието и въпреки късния час на заминаването да отхвърля малко километри. Делото мина бързо и около 14:30 бях готов. Двама приятели-Венци и Дани ме изпратиха, пожелаха късмет и завъртях към съседна Сърбия.




   Още щом излязох от София и минах първите 20 км. всичките ми притеснения и нервност, които имах последните дни, изчезнаха. В главата ми звучеше мелодията на една любима песен-On the road again.



  Целта ми за деня стана минаване на границаата и бивак някъде край Димитровград. Познавах пътя добре, докато живеех в онази част на София това беше едно от любимите ми трасета за тренировка. Есента наближаваше, започваше да се стъмва все по рано и вече на смрачаване пристигнах на граничния пункт. Красива българска митничарка ме попита:
-Къде отивате?
-До Италия.
-С колелото?!
-Да.
-Нещо за деклариране/
-Не.
-Пари над десет хиляди евро?
Погледът ми трябва да е бил доста красноречив, защото почти веднага ми пожела приятна вечер. Сръбският митничар:
-За къде?
-Италия.
-С колелото?!
-Да.
-За колко време ще стигнеш?
-10 дни.
-Лек път.
И бях в Сърбия.



   В Димитровград си купих две бири, реших да спазя традицията от 2014-та, когато след всеки ден по време на обиколката ми на България това ми беше наградата. Взех си и хляб (две бири и хляб-2 лв.), имах консерви и тръгнах да търся място за нощувка. Намерих подходящо на няколко километра след града и разпънах палатката.




   През нощта беше доста шумно от камионите. Оказа се, че самонадувното шалте, което купих през ибей и чаках месец с огромно желание-спада. Не можах да установя откъде.

Ден 1-ви в цифри:
-86,5 км.
-15.67 средна скорост
-44,41 макс. скорост
-328 м. положителна денивелация

                                                                 Ден 2-ри

   Станах в 7:30. Температурата бе 8 градуса. Щракнах снощния бивак на светло.



   В 8:10 бях събрал багажа и закусих два кроасана с една енергийна напитка, спечелена от последния ми бас с колегата Дани, които той все губи. Не се научи това момче.... :)
   В 8:30 потеглих. Температурата вече бе 9 градуса, но бързо се вдигаше, заедно със слънцето и след час стана 15. Планът за деня бе да стигна до Ниш. Пътят не беше тежък, но правят нова магистрала и почти през цялото време се кара в прахоляк, вдиган от камионите. 30 км. преди Ниш стигнах някаква клисура:



   Пътят е тесен, а тировете са един след друг. Нещо като нашето Кресненско дефиле, но тук има едни 13 тунела, дълги между 30 и 300 метра, които се постарах да мина бързо. В Ниш реших да потърся нет. Отидох в Макдоналдс, проведох един разговор с Вилка, който се разпадна след първата минута. След това отидох на една бензиностанция, два кратки разговора и пак същото. Куца работа. Разходих се из центъра и щракнах няколко снимки:









   Паркирането и на тротоара е забранено:



   Реших да потърся място за спане. Попитах един мъж къде е пътят за Белград и той като почна да ми философства, че не мога да карам бициклет по аутопут (колело по магистрала.
-Ок-казвам аз. -А откъде да мина?!
-Ми, не знам. Сигурно има друг път, но не го зная.
   Решавам да си купя карта и дадох 500 динара ( около 8 лв.) за най-скапаната пътна карта, която съм виждал. Аз съм добър в ориентирането, но по тази карта имах чувството, че предварително трябва да знаеш пътя и къде отиваш, за да се оправиш. Викам си: Нали на таблета съм си свалил навигация. Обаче се оказа, че с багажа съм понатиснал таблета и малко съм го счупил. Екранът изглеждаше като едновремешните телевизори-само разноцветни напречни черти. Последно-ще се кара по аутопута. След Ниш реших да опъна палатката в едни градини, но докато хапвах се появи собственикът им на колело. Пита ме накъде съм тръгнал, излъгах го, че само до Хърватска, не исках и той да ме гледа странно. Поседя при мен час, обсъдихме всички педери от НАТО, болестите, предизвикани от касетъчните бомби, нашите двулики политици и си тръгна. Реших да тествам зума на камерфона, даден ми от моя приятел Денис за пътешествието:

   Преди (виж табелите в далечината):



   След зумването:



   След това разпънах палатката, пийвах бира и хапвах печени орехи и лешници, а после сън.

Ден 2 в цифри:

-106,24 км.
-16 км ср. скорост
-42,68 макс. скорост
-537 м. положителна денивелация.


-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------


   Защо пътешественикът решава да зареже удобствата на подредения си живот-диванът, ежедневния душ, топлата вечеря?! Какво търси? Опознаване на света или опознаване на себе си! Или е някакво бягство от матрицата! Кой знае?!


                                                          Ден 3-ти

  Станах в 7. На ранното стъмване предимството е ранното лягане. През нощта, около 4 часа, погледнах термометъра-показваше 12 градуса в палатката. В спалния чувал дори ми беше топло. Все пак затворих външната част на двуслойната ми палатка и в 7  вече бе 17 градуса. Оправих багажа, закусих (стомахът ми, свикнал на мазните банички с неохота приемаше сухите кроасани). Тръгнах, както си бях наумил, по магистралата. След 5 километра-хоп, изненада-пункт за събиране на тол-такса. Минах най-вдясно, през платното за служебни автомобили, някакъв тип нещо извика, но не му обърнах внимание. После десетина минути се ослушвах за сирени и дали няма да спре кола до мен, но нищо не се случи. В продължение на 51 км. пътят вървеше много плавно нагоре. Почти незабележимо изкачване, но доста еднообразно и демотивиращо деветдесет килограмов велосипедист с 20 килограмов велосипед и 25+ килограма багаж. На Ражан реших да сменя обстановката, температурата бе 37 градуса, слязох от магистралата, а и исках да потърся истинско ядене. Започна кратко изкачване последвано от 6-7 километра спускане до Ратайе, където седнах в ресторант Европа. Вкусна пилешка супа, макар да поръчах телешка и омлет със сирене, макар да исках с шунка. Сервитьорът започна да ме разпитва, после се опита да повдигне колелото ми, невярвайки колко тежи. Безуспешно. Оттам следваха Парачин и Ягодина от където си взех две бири.

   До магазинчето имаше къща с такава табела:



  В едно градче, след Ягодина, спрях да помоля за вода в един автосервиз. Собственикът ме попита от къде идвам и къде отивам и като му казах помаха с ръка, че съм луд. Вече ще им казвам по-близки дистанции, като на оня мъж в градината му. Потърсих място за палаткуване далече от населеното място и намерих такова край самотна вила, където беше окосено и подходящо:





   Хапнах, пийнах и в "леглото".

Ден 3 в цифри:

-104.49 км
-14 км. ср скорост
-40.2 макс. скорост
-454 положителна денивелация 250 от които в последните 3 километра.



                                                                 Ден 4-ти


   И да се оплаквам от спуканото шалте няма смисъл. Бюджетът не предвиждаше закупуването на ново, а по-интересното бе, че не можех да открия откъде спада. Няколко пъти се събуждах да се намествам, но най-изненадващото ми събуждане бе в 5:40. Някакъв мъж вървеше по главното шосе и пееше песен, приличаща на нашите народни. Слушах го, докато се отдалечаваше, после пак съм заспал. В 7 станах и реших, че е крайно време да преподредя багажа, само вадех, а той като че ли се увеличаваше. Температурата бе 13 градуса, а около 9 часа, когато потеглих, бе 18. Очертаваше се  да бъде горещо. Бях решил днес да е разпускащ ден. Движех се почти без да натискам педалите-мързеливо, колкото да вървя напред. И без това нямаше как да стигна Белград днес, каквито планове имах преди два дни, защото километрите, които смятах, бяха дадени за магистралата. По второстепенния път са повече. За първи път видях крайпътна чешма:



   За два часа бях минал само 27 километра, но пилешката консерва, с която закусих, се оказа недостатъчна. Спрях в крайпътен ресторант и си поръчах супа. Много беше вкусна-с телешко и пилешко месо. Доволен продължих.
  Някакъв тъп опит за селфи:



   4 километра по-натам, преди Ново село, срещнах Томас и Ана.




   Германци, тръгнали за София. Поговорихме пет минути на моя калпав английски и всеки пое по своя път. Пътьом щракнах този красив двор,



както и още няколко фотоса на неща, привлекли вниманието ми:



   Бензиностанция "Бугарин":



   Айфеловата кула:



   30 км. по-късно, от няколко дни ми се ядеше таратор, реших, че е време за почивка. В Смедеревска паланка влязох в един магазин и ги попитах дали имат кисело мляко. Отговориха ми положително и поисках една кофичка. Учудването ми бе огромно, когато ми дадока 180 грамова чашка с мляко. Вярно, 6%, ама 180 грама. Седнах в парка, направих си айран, починах малко и пак на път.

   Един поздрав за сопотненци:



   В Младеновац ядох истинска сръбска плескавица. Викат и "шофьорска"-не разбрах защо. Ако да се загубиш е част от приключението-загубих се. След Младеновац уж следвах табелите, но нещо се обърка и се озовах в село Церецел. Оттам ме упътиха до съседното село, за което на картата нямаше път, но се оказа, че има и то по-добър от 90% от нашите междуградски. Заради лежерното ми темпо окъснях, започна да се смрачава и се сврях в една ябълкова градина на 40 км. преди Белград. Бях си купил две бири Зайчарско за велосипедисти :)



Бивакът:



   Вечерях, драснах някой ред записки и лека нощ.

Ден 4-ти в цифри:

-105.4 км.
-13,42 средна скорост
-50,52 макс. скорост
-561 м. полож. денивелация



                                                         Ден 5-Ти

  Събудих се около 7 часа, наше време. Спуканото шалте създаваше известен дискомфорт на изнеженото ми от мемори пяната на дормеото тяло. Колкото и да се опитвах да открия откъде спада все не успявах. Оправих багажа и в 8 без 10 тръгнах. Планът за днес бе да стигна до Белград, където да нощувам при стар приятел. Карах леко, защото още от начало стартирах с десет километрово не много стръмно изкачване. Поне имах време да разглеждам и така видях нещо голямо да се белее в планината.



Спрях една сръбкиня и я питам какво е това.
-Радар.-отговори ми тя.
-Самолети?!
-Не. Авиони.
Добре, авиони да са. Продължих, но ми се прияде супа. Спрях в първото крайпътно ресторантче, хапнах и поисках сметката-270 динара(почти 2 Е). Колкото повече доближавах столицата, толкова по-скъпа ставаше супата :) Следваше ново изкачване и се оказа, че почти съм изкачил най-често споменавания в кръстословиците хълм край Белград с пет букви-Авала.



И Белград в далечината:



  Дълго спускане, после пак изкачване, спускане, качване, оказа се, че най-големият град в Сърбия е доста хълмист. Ако София е така, половината велосипедисти нямаше никога да карат колелета. Най-накрая намерих хубав нет на една бензиностанция и проведох няколко нормални разговора. Само да вметна, че извън Европейския съюз цената за една минута е 6,99 лв, а за SMS 1,29.
  С Бобан се видяхме в една градинка до стадиона на Цървена звезда, покарахме десетина километра до тях, като пътьом минахме покрай Храм Свето Саве/Свети Сава:

Моят домакин:



И аз:



   Останах в апартамента да се изкъпя и изпера някои дрехи, а той замина на работа. Най-накрая имах леген и вода и можех да проверя шалтето. Оказа се малка дупка до вентила. Пробвах да я залепя с ремонтния комплект, който си върви с него, но тубичката лепило само изсъска, сви се и се оказа......празна. Разтоварил багажа яхнах колелото и се отправих към центъра. В бележките си имах една единствена забележителност, която исках на всяка цена да посетя-Музея на войната. С питане стигнах до Калемегдан, където се намира. С ръка на сърцето мога да кажа, че центърът на този град, сравнен с този на София е 10 класи над нашия!
   Музеят на войната е интересно място. Проследява развитието на оръжията от древността до наши дни и именно в такава последователност следват експонатите, а не са разхвърляни хаотично. На последната снимка, от серията, които качвам в пътеписа, в ляво има парче от американски самолет, свален от сърбите. Поне така разправят. Тук ще кача няколко снимки, а към останалите ще дам линк:

















Линк към останалите снимки: 

gergoff.snimka.bg/culture/muzeyi-na-voyinata-belgrad.929706

   Следваше разходка из града, попаднах и на някакъв митинг в защита на нещо си. От една кола се носеше такава мелодична песен, изпълнявана от жена с ангелски глас, че се задържах възможно най-дълго край шествието, докато не спря да пее.

























   След разходката хапнах плескавица и се запътих към най-високата сграда в Белград-Београджанка, както я наричат. Стъмваше се, а Бобан ми беше уредил достъп, за да мога да снимам града от високо. Лошото бе, че отвсякъде са прозорци, които не се отварят, но пак станаха горе-долу снимките.













Една вечерна снимка пред Свети Сава:


 
   Пийнахме по бира в един ирландски пъб с приятелите на Бобан Желко и Кузи, след което домакинът ми се върна на работа. Желко и Кузи, също велосипедисти, ме изпратиха до апартамента. Опитах се да заредя пауърбанка, оказа се, че не иска да се зареди. Повече неща от Алиекспрес, Алибаба и разни такива сайтове, дето не можеш да им потърсиш гаранцията, а са важни за едно мероприятие, мисля да не си купувам. А не бяха най-евтините, пауърбанка бе най-скъпия, а шалтето в средния ценови клас и, уж, марково-Ванго. Беше време за лягане. Денят бе изпълнен с приятни емоции и нови познанства.

Ден 5-ти в цифри:

-76,59 км
-11,76 ср. скорост
-43,83 макс. скорост
-828 м. полож. денивелация

                                                            Ден 6-ти

   Сънувах, че падам с колелото.

   Събудих се в 8. Уговорката с Бобан бе да дойде да ме вземе в 9 часа и да покара с мен 60-70 км. В 9 без 10 бях пред блока, товарейки багажа на колелото. Моят приятел дойде, натоварихме част от екипировката ми на неговото колело, за да ми е по-леко и тръгнахме, като пътьом минахме по велоалеята, която върви покрай река Дунав. Дълга е около 25 километра в едната посока.



   Не съм виждал такъв парк. Има алеи за велосипедисти, за пешеходци, изкуствено езеро с плаж, чиято обиколка, пак по велоалея, е 7 км. Има дори съоръжение за водни ски, атракциони, заведения.... Замая ми се главата.





   Видях и акостирал огромен кораб, който се използва за туристически плавания от Германия до Черно море. Това трябва да се провери! Ще е интересно преживяване. В един момент, за да направи път на идващ отсреща велосипедист, Бобан мина пред мен, аз се бях заблеял из парка и, докато се усетя, с моя багаж, който караше, закачи кормилото ми. Всичките мои 90 килограма+20 кг. велосипед и 30+ багаж, се стоварихме на велоалеята. Сънят се сбъдна! Защо точно този сън се сбъдна, а не онзи с Памела Андерсън, нямам си идея! Лявата ми ръка пое удара. Болката бе, леко казано, сериозна. направо не ми се ставаше от земята. "Край-помислих си-всичко свърши, а едва сега започна". Изправих се, наместихме багажа, който се беше разпилял и криво-ляво се качих на колелото. Не можех да държа кормилото. Спряхме на една чешма и дълго държах ръката под студената вода. Изпих и един Аулин. Разгледах внимателно щетите по тялото, в опит да преценя какво да предприема. Движех всичко-пръсти, китка, най-много да имаше някоя спукана костица. Охлузванията по крака не ги броях. Реших да продължа и ако проблемът се задълбочи да потърся лекарска помощ в Хърватска-имах международна здравна застраховка. Мислех си, че ако е нещо спукано ще ми я шинират и няма да мога да карам. Болката понамаля, но започна да отича. Карах само с дясна ръка, лявата бях подпрял на кормилото за баланс. Продължавах да разглеждам парка-имаше много, ама наистина много колоездачи, бегачи, кънкьори, спортисти и просто хора, дошли да се наслаждават на приятната обстановка. Бобан беше силно притеснен как ще продължа. Считаше, че вината е изцяло негова. В един момент видях, че гумата ми е мека. Той я напомпа, но пак спадна. Вече бяхме извън парка и спряхме под един мост. Оказа се, че при падането от тежестта на цялата композиция външната гума е притиснала вътрешната и и е направила цепка. Сменихме я с дружни усилия. Откъде минахме-не зная. То бяха хубави пътеки и черни пътчета, пълни с велосипедисти. Бобан ме изпрати до един разклон, хапнахме по един сладолед, от старовремските, едно селфи за спомен и пак поех сам по пътя.





   Карах през села и градчета, но на Печинци реших пак да се кача на магистралата. уж за малко, колкото да си спестя едни 10 километра заобикаляне и да не ходя до град Рима. Обаче подминах отбивката за Сремска Митровица и реших да нощувам колкото се  може по-близо до Шид.  Край самата магистрала има такива отбивки, с маси, пейки и химически тоалетни. И нищо не е откраднато!



А тази табела също привлече вниманието ми:





   20 км. преди Шид се отбих за село ли е, град ли е, Кузмин. И заваля. Реших да търся място за палатката, но никъде не намирах подходящо. Питах за къща за гости-няма. До църквата видях подходящо местенце, но в този момент излезе, най-вероятно, попа. Беше цивилен, но с черни дрехи. Питах го къде мога да нощувам и ме изпрати в една кафана, давали стаи. Оказа се, че собственичката за първи път чува, че предлага такава услуга, но пък клиент ми предложи да карам пет километра, в дъжда, до съседното село, където имало мотел! Дали?! Спрях на една спирка, докато поспре дъжда и разпънах софрата-косерва и Зайчарско черна кутия. Бирата е добра.



   Хапнах и леко изнервен направих бивака до една къща, под голямо дърво. Къщата изглеждаше необитаема, но от по-далечната се разлая куче. Тъкмо нахвърлих багажа в палатката и гледам, че се приближава човек с фенер. Представих се какъв съм-турист с колело и така се запознах с Йован, който каза, че няма проблем да остана, излязъл да види какво става, защото Хера се разлаяла. Влязох, изпих още една бира, въпреки всичко традицията трябваше да се спази и си легнах. Тежък и дълъг ден, изпълнен с всякакви емоции, доста километри, но, най-вече, незабравими изживявания.

Ден 6-ти в цифри
-138,33км.
-16,18 средна скорост
-31,18 макс. скорост
-139 м. положителна денивелация



                                                                 Ден 7-ми

   В 7:30 все още валеше. Цяла нощ валя, не много силно, но напоително. Имах два варианта-да остана да се самосъжалявам, проклинайки лошото време, или да се облека и да карам. Ръката не ме болеше, освен ако не я допирах някъде или когато се подпирах на нея. Тогава болката беше.....болка. Беше се подула сериозно, маратонките ми бяха вир-вода, на дисагите джобовете не съм бил затворил до края и почти всичко бе мокро. Ядосвайки се на себе си събрах багажа и потеглих. След първите няколкостотин метра бях загрял, а и дъждът почти беше спрял. Този билборд ми се стори интересен:





   След 20 км. бях в Шид, където похарчих последните си динари за обилна закуска и бутилка кола. Доволен минах границата с Хърватска.





   Идеален асфалт и никакви гръмки табели от рода на "Добре дошли.....тинтири-минтири". В първия град-Винковци, влязох в банката да сменя пари. Въпреки, че и двете държави сме в евросъюза ми поискаха не личната карта, а международния паспорт. С ЛК не ставало. Естествено, ако нямаш паспорт може да изтеглиш местна валута от банкомат. За 20 евро ми дадоха 148 куни. Курс 1:7,44. Влязох в книжарницата на центъра да си купя карта, поискаха ми 42 куни( 6 евро). Отказах я. В единствения велосипеден магазин собственикът му не искаше да ми повярва откъде идвам и къде отивам, но ме покани в офиса си и на компютъра ми показа, а и на един лист ми написа откъде да мина. Предупреди ме, че не трябва да карам по магистралата.
-Ще имаш проблем и то не смешен!





   Заредиха се едни дълги села, с идеален асфалт и хубави къщи:

















   Намерих си място за бивак в едни сливови градини, преди Долни Андриевци. Духаше вятър и прострях всичко мокро да се суши, а после седнах да наваксам със записките и за предния ден.



Ден 7-ми в цифри
-107,42 км
-15,64 ср. скорост
-31.68 макс. скорост
-163 м. полож денивелация



                                       Ден 8-ми

   Цяла нощ валя, но този път си бях взел бележка-бях покрил и затворил всичко. Събудих се в 7 и в 8 часа потеглих. Мрачно, ръмящо време с температура 14 градуса.



   В такова време карането не ми спореше. Започнах да се оглеждам за кафана, където да изям една супа. За съжаление по пътя срещах само пекарни за закуски, а аз исках истинско ядене. В Хърватска не е като в Сърбия, където крайпътните ресторантчета са през два-три километра. Бях си облякъл светлоотразителната жилетка и леко-полеко се озовах в Славонски брод.



   Пътят заобикаля града, водих се само по табелите и се озовах пред пункта за тол-такса на магистралата. Спрях на бензиностанцията преди пункта и служителката ми каза, че съм в правилната посока. Просто след бензиностанцията да завия наляво и всичко е наред, няма да имам несмешен проблем. Пътьом, вече не помня къде, но мисля, че в Лужани, снимах тази карета.



   Пак в Лужани, най-накрая, намерих заведение. Е, нямаше готвено, но имаше пицария. Голяма мешана пица е 25 куни, около 3 евро. Не е кой знае какво, но е голяма и е 6 лева. Имаше нет и контакт, какво повече му трябва на човек да е щастлив?! Два часа по-късно се показа и слънцето и температурата рязко скочи на 24 градуса. На Нова Градишка пътят свършва в центъра, без да има насочващи табели. Гледах, че и шофьорите се чудят накъде да хванат. Питах един младеж, каза ми да карам само направо, през централната част. За да съм сигурен винаги питам два пъти. Вторият потвърди посоката, макар да бе леко пийнал. Със слънцето ми тръгна и карането и вместо плануваните 100 км, карах 125, до град Новска, като малко преди града видях катастрофа. Една жена, с шиниран врат, лежеше на носилка, а върху една от колите имаше кошче за бебе. Дано всичко да е било наред!. От магазина в града си взех две бири Zujsko, по около 1,5 евро едната. Като цяло и в Сърбия, и в Хърватия бирата в кутии е доста по-скъпа. Намерих си място за бивак на около 100-ина метра под гробището, там едва ли някой щеше да дойде да ме притеснява.
Стъмни се. Срещу мен, на хълма, се виждат пламъци. Осветяват околността повече от луна на пълнолуние.

Ден 8-ми в цифри:
-125,15 км
-14,47 ср. скорост
-31,24 макс. скорост
-414 полож. денивелация



                                                            Ден 9-ти

   Няколко пъти се събуждах през нощта, гледайки заревото от пожара. Всъщност, снощи, при втория ми опит да залепя дюшека, дори с каноколит ремонтната лепенка не поиска да залепне, не зная кое от каква материя е, но явно лепило е попаднало в дупката и за първи път шалтето не спадна. Студена сутрин, чакам слънцето да изгрее и тогава изпълзявам от палатката. В началото километрите тръгнаха добре, но появилият се силен студен насрещен вятър бързо охлади ентусиазма ми. А и километрите се оказаха с 30 повече от предвиденото и вариантът да стигна до 15 часа в Загреб отпадна. Редуваха се малки и китни селца и само липсата на ток в камерафона ми пречеше да снимам.
  И сърби и хървати не си правят много труд да слагат указателни табели, а всички, на които има оставащите километри, са съобразени с магистралата. Едно от местата, на които всеки може да се обърка е Новоселец. Преди кръговото спрях на бензиностанцията да питам за правилната посока, защото никъде не пишеше Загреб, а кръстовището беше четворно. Момичето ми каза да хвана за Иванич град, но толкова ужасено ми показа, че е стръмно, та си помислих, че всичките 15,7 км до въпросния град са върл баир. Оказа се само 1,2 километра, с около 10% наклон.
  На края на изкачването ме заговори един човек, от спряла на кръстовището кола. Оказа се, че това е Антун, гостоприемен хърватин, който ме покани на обяд в къщата си. Запозна ме с жена си и дъщеря си Луция, както и с две по-възрастни жени. Почерпи ме ракия-малка по мое настояване, безалкохолно и страхотен десерт, който оприличавам на щрудел. Направихме си по една снимка за спомен и се разделихме приятелски. Преди това ме помоли да му напиша нещо в специална тетрадка, в която имаше над сто посвещения от преминали през селото велотуристи. Как беше разбрал за мен, къде ме беше видял, кой му беше казал, това си остана загадка!



   На края на селото видях интересна табела, малко поизтъркана, но името на улицата привлече вниманието ми:



   След тази зареждаща среща карането ми потръгна. Времето беше хладно, температурата не надвиши 18 градуса., като по-често бяха 15-16, със студен вятър за бонус. Тежко каране, общо взето. Видях последния пункт за тол-такса и си помислих, че магистралата свършва. По мои сметки така излизаше и Загреб трябваше да е отпред и затова се качих на аутобана. Оказа се, че бъркам и има още 15 километра до столицата. Не след дълго една кола на пътно поддържане ми изсвири и от вътре нещо ми се скараха. Побързах да се изнеса, хърватите са толерантни шофьори, но усетят ли, че не си прав всячески се стремят да ти го покажат.
  Най-накрая влязох в Загреб. Намерих хостел и се настаних срещу 14 евро в стая с още трима. След дълго киснене в банята излязох да се разходя.















   Отвсякъде се чуваше българска реч, някакви екскурзии имаше. Бързо стана студено и се прибрах в хостела да поровя в нета, да вечерям и изпия две бири.

Ден 9-ти в цифри:
-121,42 км.
-13,47 ср. скорост
-37,53 макс. скорост
-395 полож. денивелация


                                                    Ден 10-ти


   Доста пъти се събуждах от хъркането на тоя над мен. Ритах, бутах, спираше за кратко и пак почваше. Очевидно хостелите не са за хора с лек сън. Но от умора пак съм заспал и се събудих чак в 9:20. Е, то и лягането беше късно, в 12 часа, но нали да наваксам с нета, че не се знае кога пак. Излизането от Загреб беше трудна задача. 17-18 километра през които над 30 пъти спирах да питам за указания. Накрая излязох на правилния път за Самобор и след 29 км. бях в Словения.







   Спрях пред пощата в първото населено място, за да си купя карта, но тия бият гърците по работно време:



   Заредиха се едни хубави пейзажи:









   И най-чистата река, която съм виждал. Ако не беше хладно с какво удоволствие щях да се изкъпя.



   В началото пътят върви край магистралата, после тръгва по едни хълмове с доста изкачвания и спускания, където няма нито една крайпътна чешма и магазини.

Пази колоездача:



И природа:







   Чак след 50 километра каране в Словения намерих крайпътен магазин. Заредих вечерята и продължих. Всички километри са съобразени с магистралата, като в Хърватия, а и всички табели те насочват към нея. Някакъв тип, в едно от градчетата през които минах, ме предупреди, че имам още два дни път до Любляна, защото имало още 70-80 км. Вечерта намерих място за бивак край една царевична нива. Навсякъде по пътя царевицате бе обрана, в Словения бе яркозелена!
  Хладна вечер, облякъл съм си термо горнището и термо чорапи.



Словенска бира и словенски гювеч консерва.



Хапване, пийване и лека нощ!

Ден 10-ти в цифри
-102,97 км.
-13,78 ср. скорост
-41,17 макс. скорост
-581 полож. денивелация


КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ!

Част 2: gergoff.blog.bg/turizam/2016/10/16/.1482287

Много приятно е да срещна съмишленик!

Много приятен постинг. Няма глупости, няма политика.
Крайно разтоварващо.

Написаното е токова истинско, че преживях всичко с теб.
Очаквам продължението:).
Надявам се да си набелязал дестинация 2017:).

Възхищавам се на хора с хъс като твоя.
За съжаление на мен не ми стига хъс да направя подобно нещо.
Обиколил нашите високи планини и Родопите... че чак до Хималаите със сериозен риск за здравето ми (бях на ръба на последното място - много тегаво :-).

Не ми стига хъс да мина Ком-Емине, както и подобен на твоя преход..

Но... държелив съм по характер и мразя да се оплаквам.

Само успехи ти пожелавам и очаквам продължението на разказа. :-)

Браво, Васко! Страхотно! Достоен си за възхищение! Воля и хъс като по образец!

Чакам с нетърпение, следващата част! :)