Постинг
19.08.2013 08:32 -
София-Пловдив-Сопот-София с колело!
Малко предисловие: В петък се събуждам, ставам и се блъснах в стената. Викам си; още не съм се разсънил. Да обаче още близо час губя равновесие, ставите ме болят и се сещам, че предния ден бях при един авто-майстор, с колата на жена ми, който, след като откарах няколко часа при него, ми каза, че някакъв вирус го мъчи от дни. Бегом в аптеката, накупих лекарства и така... Не върви да откажа прехода, бях го обявил тук, във фейсбук,чакаха ме в Пловдив и Сопот. Изключено беше да го отложа.
Ден първи:
Станах в 5:30, багажът беше приготвен предната вечер и към 5:45 ч. поех към изхода на София. Все още усещах следи от настинка и леко неразположение, но бях решен, че ще направя прехода.
Винаги се радвам, когато виждам тази табела:
Още не знаех от къде да мина, този път дилемата беше дали да карам по магистралата, където е забранено или да карам по стария път. Стария път, поне до Ихтиман, не ми беше известен, а и бях чул, че е с много дупки, та стигнах до компромисно решение: до Ихтиман по магистралата и там да сляза. Голям шум, макар и рано сутринта и не много оживен трафик беше тридесетте км. докато стигна отбивката:
Сякаш се озовах в друг свят. Малко коли, тишина и, като изключим срещата с четирите каракачанки преди града, с които се разминахме само с викове и лаене, нямах други перипетии. Подминах Ихтиман и малко след него съзрях този камък, с трудно четящ се надпис. Снимах го, защото щях да забравя за какво иде реч, както и името на човека, който, явно, с нещо е заслужил паметната плоча. Вече в София се разрових в нета и се оказа, че това е бащата на Райна Кабаиванска-Ячо, който също е бил известна личност:
По-нататък стигнах курорта Момин проход, където се отбих да видя стар приятел. С него имаме интересна история: беше ми старшина в казармата-голям пич. След 16 години ми стана колега в службата, където работя. С тия мустаци, като на войвода и дебелия му басов глас, нямаше как да не го позная. Веднага ме сложи на масата, всъщност до нея, и почна да предлага всякакъв алкохол, но му отказах, бая път ме чакаше още. Все пак, да не го обидя, пих една кола с него, но в това райско кътче всичко върви. Качвам една снимка на тоз добър човек, а и етикет си е направил на собственото производство:
След Момин проход е Костенец, а качвам и една-две снимки да се види пътя по който карах-рай ви казвам, нищо общо с шумната магистрала. И един свеж въздух...
Моста на Габровница:
Паметник, а до него чешма. Как и се зарадвах- за кратко, беше пресъхнала:
На тази суха чешма, която се оказа, че не е единствената такава, всъщност до Пловдив нямаше нито една "работеща", видях, че съм преполовил пътя, което действаше оптимизиращо, а и самата гледа спомагаше:
Минах Белово, където освен това, нямаше какво да се снима. Много западнало ми изглежда това градче:
Обаче, няколко километра след него, карайки в пустошта, изведнъж се изненадах доста сериозно. Чак се върнах назад, за да направя снимки:
Някаква странна гора:
И Пловдив. Харесвам го този град. Преди доста години прекарах в него част от живота си, много по-подреден и с по-читави хора от София е:
И най-голямото българско знаме, което съм виждал:
След като "ударихме" в близкото заведение няколко бири, се качихме и седнахме на терасата, да продължим разговора, а от там се откри такава гледка:
Направи ми впечатление, че не са един и два частните домове, окичени с националния ни флаг:
И така, след още малко приказки, някоя и друга бира, за наваксване на водното съдържание в организма си легнах. През този ден бях изминал точно 164 километра, чувствах се добре, но ми предстояха още два дни каране. Всъщност, втория ден не ме плашеше, но третия...... беше ми като кошмар и предизвикателство.
Информирай модератор
87.126.8.39
Блажен да е този, който няма какво да каже, но въпреки това мълчи!
Gergoff
Re: София-Пловдив-Сопот-София с колело
« Отговор #2 -: 30 Юли 2013, 11:58:01 am »
Ден втори:
Пловдив-Сопот
Днес ме очакваха 60-70 км. и реших да поспя чак до 6:00 часа. Да поспя е силно казано, апартамента се намира на последен етаж, цял ден го грее слънцето и дори не дочаках алармата да звънне, а станах доста преди това. От бирата ли, от недоспиването или от вируса на майстора, но сутринта се чувствах като парцал. Викам си: по-тежко от това едва ли може да е, бяха ми казали, че до Сопот е равно и си правех сметка, че за 2,5, максимум три часа ще съм там. Оказа се, че не е точно така, а през целия път, макар и невидимо за очите на шофьор на кола, има изкачване. Карлово е с 350 м.н.в. над Пловдив. Но, все пак, за 4 часа превзех и това разстояние. На излизане от Пловдив снимах това, бая височък камион ще да е бил:
За малко да пропусна този "приятел" да го снимам, но се върна:
Следващата снимка я направих на излизане от село Долна махала. Исках по някакъв начин да си спомня за първия човек, който ме поздрави, като ме видя с колелото. Беше един възрастен мъж, с бастун, който като ме видя така се усмихна, че ми оправи настроението. Поздрави ме доста сърдечно, все едно му бях близък роднина, личеше си, че истински ми се радва. Всъщност, той не беше първия, с който се поздравяваме, и с други сме си разменяли любезности, но всички са били на колелета, а този беше първия пешеходец. Предния ден, в Звъничево, един мъж на колело, очевидно чужденец, ми извика нещо, което аз разбрах, като "ола", но може да е било и друго, а после добави "Марко Поло". Вижте сега съвпадение. Днес прочетох, че псевдонимът на Ячо Кабаивански е бил Марко Поло!
Тази къщичка, с интересен замисъл, я гледам от години, но, за съжаление, си стои все в това положение:
Часът напредваше, както и слънцето и оклюмалите се към Пловдив слънчогледи нямаха нищо общо с тези, започнали да "надигат глави":
Преди Карлово направих тази снимка, след пътеписите на Мечо и Тито имам идея за мой си преход по Пътеката:
А тази е за Пламен Петков, който втора поредна година прави обиколка на България с колело. Тази година е увеличил прехода и ще мине 4500-4600 км. за 32-33 дни. Днес, когато пиша това, е неговият 30 ден, а вече е навъртял 4000. Та снимката направих, защото Пламен е от Карлово, като поздрав за него:
Разстоянието между Карлово и Сопот е три км. и няма какво да се снима по краткия път. В Сопот почти всички сме ходили, за това и снимките от града не са много. Един малък каубой, паметникът на Дядо Вазов и една снимка, която да ми напомни да проверя, кой е Александър Вазов:
Поздрав за този човек, който ми служи за пример и стимул:
Вечерта се събрах с приятели, които на следващия ден тръгват за Франция на палатки. Пътуват с кола, но са големи любители на планината и ентусиасти. Това е поредното им европейско пътешествие, което подготвят цяла година. Много хубави хора, каквито е сбъдната мечта да познаваш. Следващият месец, като се върнат, ще бъдем на палатки на къмпинг Бяла река, а догодина, когато/ако тръгна К-Е обещаха да се включат ако не за целия преход, то поне за 5-6 дни.
И една вкусна снимка: ред ребърца, ред доматки, ред беконче, ред доматки и лук, ред кърначета, ред доматки и лук, ред.....
След приятна раздумка се отправих да си легна, че следващия ден, този който ме плашеше, наближи.
Информирай модератор 87.126.8.39
Блажен да е този, който няма какво да каже, но въпреки това мълчи!
Gergoff
Re: София-Пловдив-Сопот-София с колело
« Отговор #3 -: 30 Юли 2013, 13:13:30 pm »
Ден трети:
Е те този ден чаках. Преди време, когато замислях пътуването, първоначалната идея беше Софи-Пловдив; Пловдив-Сопот, а оттам да се прибера с жена ми, колата, а колелото отзад. Обаче после ми хрумна да направя пълната обиколка само с колелото.
Събудих се в 5:00 часа. Тъмно, тъмно, та чак черно. Общо взето тази нощ поспах, имах нужда от сили за предстоящия преход. Наистина се плашех, защото и километрите не бяха малко, а и съм го минавал много пъти с кола и знаех, че има доста изкачвания. Налях си 2 литра вода от чешмата до паметника на Вазов и потеглих. Първите лъчи на слънцето "избиха" над Балкана почти към 7:30 часа, някъде към Розино:
Там допълних запасите от вода. Искам да кажа, както казва Мечо, че именно в турските села са работещите чешми. Розино е с преобладаващо турско и циганско население.
А от вода щях да имам нужда, защото следваше 12-километровото изкачване от Розино към село Антон. Знам го много добре, не веднъж съм засичал километрите, за да видя колко е дълго спускането обаче, и то, когато съм бил с колата. Точно 12 км. Нищо работа. Беше хладно, поозорих се, но превзех този си връх. Без почивка. Е, горе се чувствах поизморен, а това чудо на инженерната мисъл (счупен двукрак стол, закован към дърво) ми се стори като релаксиращо кресло:
Следваше доста спускане, но и това не ме изненада, добре познавам пътя. Спрях да снимам само водопада, правил съм го и преди, но сега значението на тази снимка, за мен, вече е друго:
И тук, след спускането, ми се случи малка неприятност. На влизане в Пирдоп, аз знаех, че ще мина през централната улица, за по-пряко, а както биха казали планинарите, да подсека върха, ми звънна телефона. Приятели, които искаха да ме чуят как се движа. Зарадваха се, че вече съм преодолял не малка част от пътя. Докато говорех с тях, държейки кормилото с лявата ръка, преминах една разкопана, за канализация, ивица от асфалта, като за малко не паднах. Преди следващата, която беше само на два-три метра от първата, натиснах спирачката, но нали е предна, колелото взе да се "суче" и се изтърсих на земята. Наистина, скоростта не беше голяма, но падането, ако ще и от 20 см. да е си е падане. Разминах се с рана на коляното, позакъсани дисаги, извъртяно на една страна кормило и, най-лошото, счупена седалка. Кормилото оправих, раната промих, ама седалката?! Как се кара още почти 100 км. без седалка! Тук загубих един час в опит да я оправя, но не стана. Чудно ми е как нещо може да излезе от някъде, а после да не иска да взлезе там, ама то и с бебетата е така. Накрая ми дойде една идея, намерих железария, купих тиксо и така "поправих" седалката достатъчно здраво, за да ме закара до София. Но, заради случката, нещо ми се "уби" желанието да снимам, та нататък фотосите са доста малко и крайно незадоволителни за човек, който обича снимките. Направих тези между Пирдоп и Златица:
След Златица влязох в Челопеч, допълних шишетата, взех си няколко банана и течен шоколад, защото следваше проходът Гълъбец. Предния ден жена ми го беше минала с колата и ми докладва, че изкачването е само 5 километра. Няма страшно-казвам на себе си, Антон е 12 км и не се затрудних, та тук ли! Да, ама не. Дали заради единия загубен час, но беше започнало да напича доста, все пак беше 12:30 ч. А и това изкачване се оказа доста по-стръмно. Знаех, че кача ли го, натам е равно. Наистина успях, като само два пъти спрях да пия вода, метрите ги броях и ми се струваха километри, а дрехите ми бяха вир вода. За секунди, за да не губя време, само спрях да щракна мемориалния паметник на Левски, който е на 2-рия километър от изкачването.
На върха мислех да си направя дълга почивка и да тръгна към 17-18:00 часа за София. Обаче починах десетина минути, преоблякох се със суха тениска и доволен от постигнатото смело поех към София, което отчитам за втората ми грешка. Надолу, след като свърши спускането, има още едно малко изкачване, а после равно. И никаква сянка. Само караш, защото като спреш е страшно, а като се движиш поне става някакво течени. На Долни Богров вече силите ми бяха на изчерпване. На всичкото отгоре асфалтират новата отсечка за магистралата, та температурата беше над 60 градуса край машините. Е там си помислих, че ще вляза в статистиката, която четат лятото за колабиралите. Както и да е, минах и това изпитание, но по Ботевградско шосе отново никаква сянка. Най-накрая стигнах един Шел, влязох малко на климатик, взех си един студен айран и останах там 15-на минути. А после се прибрах. Равносметка вечерта не съм правил. Грешките ги отчитам днес, а ще ги имам предвид и за в бъдеще. Макар и труден за мен, преходът си заслужаваше. на въпроса на приятелите ми; защо го правя, аз отговарям: доказвам се на себе си. Не на някой друг, нямам нужда от това. Общо за трите дни изминах почти 400 километра. Зная, че има хора, които могат да ги минат за ден, други за два, но аз карам от два месеца, като последните две седмици, преди пътуването ми, не се бях качвал на колелото, по независещи от мен причини.
Ден първи:
Станах в 5:30, багажът беше приготвен предната вечер и към 5:45 ч. поех към изхода на София. Все още усещах следи от настинка и леко неразположение, но бях решен, че ще направя прехода.
Винаги се радвам, когато виждам тази табела:
Още не знаех от къде да мина, този път дилемата беше дали да карам по магистралата, където е забранено или да карам по стария път. Стария път, поне до Ихтиман, не ми беше известен, а и бях чул, че е с много дупки, та стигнах до компромисно решение: до Ихтиман по магистралата и там да сляза. Голям шум, макар и рано сутринта и не много оживен трафик беше тридесетте км. докато стигна отбивката:
Сякаш се озовах в друг свят. Малко коли, тишина и, като изключим срещата с четирите каракачанки преди града, с които се разминахме само с викове и лаене, нямах други перипетии. Подминах Ихтиман и малко след него съзрях този камък, с трудно четящ се надпис. Снимах го, защото щях да забравя за какво иде реч, както и името на човека, който, явно, с нещо е заслужил паметната плоча. Вече в София се разрових в нета и се оказа, че това е бащата на Райна Кабаиванска-Ячо, който също е бил известна личност:
По-нататък стигнах курорта Момин проход, където се отбих да видя стар приятел. С него имаме интересна история: беше ми старшина в казармата-голям пич. След 16 години ми стана колега в службата, където работя. С тия мустаци, като на войвода и дебелия му басов глас, нямаше как да не го позная. Веднага ме сложи на масата, всъщност до нея, и почна да предлага всякакъв алкохол, но му отказах, бая път ме чакаше още. Все пак, да не го обидя, пих една кола с него, но в това райско кътче всичко върви. Качвам една снимка на тоз добър човек, а и етикет си е направил на собственото производство:
След Момин проход е Костенец, а качвам и една-две снимки да се види пътя по който карах-рай ви казвам, нищо общо с шумната магистрала. И един свеж въздух...
Моста на Габровница:
Паметник, а до него чешма. Как и се зарадвах- за кратко, беше пресъхнала:
На тази суха чешма, която се оказа, че не е единствената такава, всъщност до Пловдив нямаше нито една "работеща", видях, че съм преполовил пътя, което действаше оптимизиращо, а и самата гледа спомагаше:
Минах Белово, където освен това, нямаше какво да се снима. Много западнало ми изглежда това градче:
Обаче, няколко километра след него, карайки в пустошта, изведнъж се изненадах доста сериозно. Чак се върнах назад, за да направя снимки:
Някаква странна гора:
И Пловдив. Харесвам го този град. Преди доста години прекарах в него част от живота си, много по-подреден и с по-читави хора от София е:
И най-голямото българско знаме, което съм виждал:
След като "ударихме" в близкото заведение няколко бири, се качихме и седнахме на терасата, да продължим разговора, а от там се откри такава гледка:
Направи ми впечатление, че не са един и два частните домове, окичени с националния ни флаг:
И така, след още малко приказки, някоя и друга бира, за наваксване на водното съдържание в организма си легнах. През този ден бях изминал точно 164 километра, чувствах се добре, но ми предстояха още два дни каране. Всъщност, втория ден не ме плашеше, но третия...... беше ми като кошмар и предизвикателство.
Информирай модератор
87.126.8.39
Блажен да е този, който няма какво да каже, но въпреки това мълчи!
Gergoff
- Jr. Member
- Публикации: 28
-
Re: София-Пловдив-Сопот-София с колело
« Отговор #2 -: 30 Юли 2013, 11:58:01 am »
Ден втори:Пловдив-Сопот
Днес ме очакваха 60-70 км. и реших да поспя чак до 6:00 часа. Да поспя е силно казано, апартамента се намира на последен етаж, цял ден го грее слънцето и дори не дочаках алармата да звънне, а станах доста преди това. От бирата ли, от недоспиването или от вируса на майстора, но сутринта се чувствах като парцал. Викам си: по-тежко от това едва ли може да е, бяха ми казали, че до Сопот е равно и си правех сметка, че за 2,5, максимум три часа ще съм там. Оказа се, че не е точно така, а през целия път, макар и невидимо за очите на шофьор на кола, има изкачване. Карлово е с 350 м.н.в. над Пловдив. Но, все пак, за 4 часа превзех и това разстояние. На излизане от Пловдив снимах това, бая височък камион ще да е бил:
За малко да пропусна този "приятел" да го снимам, но се върна:
Следващата снимка я направих на излизане от село Долна махала. Исках по някакъв начин да си спомня за първия човек, който ме поздрави, като ме видя с колелото. Беше един възрастен мъж, с бастун, който като ме видя така се усмихна, че ми оправи настроението. Поздрави ме доста сърдечно, все едно му бях близък роднина, личеше си, че истински ми се радва. Всъщност, той не беше първия, с който се поздравяваме, и с други сме си разменяли любезности, но всички са били на колелета, а този беше първия пешеходец. Предния ден, в Звъничево, един мъж на колело, очевидно чужденец, ми извика нещо, което аз разбрах, като "ола", но може да е било и друго, а после добави "Марко Поло". Вижте сега съвпадение. Днес прочетох, че псевдонимът на Ячо Кабаивански е бил Марко Поло!
Тази къщичка, с интересен замисъл, я гледам от години, но, за съжаление, си стои все в това положение:
Часът напредваше, както и слънцето и оклюмалите се към Пловдив слънчогледи нямаха нищо общо с тези, започнали да "надигат глави":
Преди Карлово направих тази снимка, след пътеписите на Мечо и Тито имам идея за мой си преход по Пътеката:
А тази е за Пламен Петков, който втора поредна година прави обиколка на България с колело. Тази година е увеличил прехода и ще мине 4500-4600 км. за 32-33 дни. Днес, когато пиша това, е неговият 30 ден, а вече е навъртял 4000. Та снимката направих, защото Пламен е от Карлово, като поздрав за него:
Разстоянието между Карлово и Сопот е три км. и няма какво да се снима по краткия път. В Сопот почти всички сме ходили, за това и снимките от града не са много. Един малък каубой, паметникът на Дядо Вазов и една снимка, която да ми напомни да проверя, кой е Александър Вазов:
Поздрав за този човек, който ми служи за пример и стимул:
Вечерта се събрах с приятели, които на следващия ден тръгват за Франция на палатки. Пътуват с кола, но са големи любители на планината и ентусиасти. Това е поредното им европейско пътешествие, което подготвят цяла година. Много хубави хора, каквито е сбъдната мечта да познаваш. Следващият месец, като се върнат, ще бъдем на палатки на къмпинг Бяла река, а догодина, когато/ако тръгна К-Е обещаха да се включат ако не за целия преход, то поне за 5-6 дни.
И една вкусна снимка: ред ребърца, ред доматки, ред беконче, ред доматки и лук, ред кърначета, ред доматки и лук, ред.....
След приятна раздумка се отправих да си легна, че следващия ден, този който ме плашеше, наближи.
Информирай модератор
87.126.8.39
Блажен да е този, който няма какво да каже, но въпреки това мълчи!
Gergoff
- Jr. Member
- Публикации: 28
-
Re: София-Пловдив-Сопот-София с колело
« Отговор #3 -: 30 Юли 2013, 13:13:30 pm »
Ден трети:Е те този ден чаках. Преди време, когато замислях пътуването, първоначалната идея беше Софи-Пловдив; Пловдив-Сопот, а оттам да се прибера с жена ми, колата, а колелото отзад. Обаче после ми хрумна да направя пълната обиколка само с колелото.
Събудих се в 5:00 часа. Тъмно, тъмно, та чак черно. Общо взето тази нощ поспах, имах нужда от сили за предстоящия преход. Наистина се плашех, защото и километрите не бяха малко, а и съм го минавал много пъти с кола и знаех, че има доста изкачвания. Налях си 2 литра вода от чешмата до паметника на Вазов и потеглих. Първите лъчи на слънцето "избиха" над Балкана почти към 7:30 часа, някъде към Розино:
Там допълних запасите от вода. Искам да кажа, както казва Мечо, че именно в турските села са работещите чешми. Розино е с преобладаващо турско и циганско население.
А от вода щях да имам нужда, защото следваше 12-километровото изкачване от Розино към село Антон. Знам го много добре, не веднъж съм засичал километрите, за да видя колко е дълго спускането обаче, и то, когато съм бил с колата. Точно 12 км. Нищо работа. Беше хладно, поозорих се, но превзех този си връх. Без почивка. Е, горе се чувствах поизморен, а това чудо на инженерната мисъл (счупен двукрак стол, закован към дърво) ми се стори като релаксиращо кресло:
Следваше доста спускане, но и това не ме изненада, добре познавам пътя. Спрях да снимам само водопада, правил съм го и преди, но сега значението на тази снимка, за мен, вече е друго:
И тук, след спускането, ми се случи малка неприятност. На влизане в Пирдоп, аз знаех, че ще мина през централната улица, за по-пряко, а както биха казали планинарите, да подсека върха, ми звънна телефона. Приятели, които искаха да ме чуят как се движа. Зарадваха се, че вече съм преодолял не малка част от пътя. Докато говорех с тях, държейки кормилото с лявата ръка, преминах една разкопана, за канализация, ивица от асфалта, като за малко не паднах. Преди следващата, която беше само на два-три метра от първата, натиснах спирачката, но нали е предна, колелото взе да се "суче" и се изтърсих на земята. Наистина, скоростта не беше голяма, но падането, ако ще и от 20 см. да е си е падане. Разминах се с рана на коляното, позакъсани дисаги, извъртяно на една страна кормило и, най-лошото, счупена седалка. Кормилото оправих, раната промих, ама седалката?! Как се кара още почти 100 км. без седалка! Тук загубих един час в опит да я оправя, но не стана. Чудно ми е как нещо може да излезе от някъде, а после да не иска да взлезе там, ама то и с бебетата е така. Накрая ми дойде една идея, намерих железария, купих тиксо и така "поправих" седалката достатъчно здраво, за да ме закара до София. Но, заради случката, нещо ми се "уби" желанието да снимам, та нататък фотосите са доста малко и крайно незадоволителни за човек, който обича снимките. Направих тези между Пирдоп и Златица:
След Златица влязох в Челопеч, допълних шишетата, взех си няколко банана и течен шоколад, защото следваше проходът Гълъбец. Предния ден жена ми го беше минала с колата и ми докладва, че изкачването е само 5 километра. Няма страшно-казвам на себе си, Антон е 12 км и не се затрудних, та тук ли! Да, ама не. Дали заради единия загубен час, но беше започнало да напича доста, все пак беше 12:30 ч. А и това изкачване се оказа доста по-стръмно. Знаех, че кача ли го, натам е равно. Наистина успях, като само два пъти спрях да пия вода, метрите ги броях и ми се струваха километри, а дрехите ми бяха вир вода. За секунди, за да не губя време, само спрях да щракна мемориалния паметник на Левски, който е на 2-рия километър от изкачването.
На върха мислех да си направя дълга почивка и да тръгна към 17-18:00 часа за София. Обаче починах десетина минути, преоблякох се със суха тениска и доволен от постигнатото смело поех към София, което отчитам за втората ми грешка. Надолу, след като свърши спускането, има още едно малко изкачване, а после равно. И никаква сянка. Само караш, защото като спреш е страшно, а като се движиш поне става някакво течени. На Долни Богров вече силите ми бяха на изчерпване. На всичкото отгоре асфалтират новата отсечка за магистралата, та температурата беше над 60 градуса край машините. Е там си помислих, че ще вляза в статистиката, която четат лятото за колабиралите. Както и да е, минах и това изпитание, но по Ботевградско шосе отново никаква сянка. Най-накрая стигнах един Шел, влязох малко на климатик, взех си един студен айран и останах там 15-на минути. А после се прибрах. Равносметка вечерта не съм правил. Грешките ги отчитам днес, а ще ги имам предвид и за в бъдеще. Макар и труден за мен, преходът си заслужаваше. на въпроса на приятелите ми; защо го правя, аз отговарям: доказвам се на себе си. Не на някой друг, нямам нужда от това. Общо за трите дни изминах почти 400 километра. Зная, че има хора, които могат да ги минат за ден, други за два, но аз карам от два месеца, като последните две седмици, преди пътуването ми, не се бях качвал на колелото, по независещи от мен причини.
Следващ постинг
Предишен постинг
