Реших да направя специална тема за това посещение, което е част от велосипедното ми пътешествие до Италия, описано тук:

gergoff.blog.bg/turizam/2016/10/11/do-italiia-i-obratno-s-velosiped-chast-1.1481908

  Това е 15-тият ден от моето велопътешествие до Италия. Именно заради този ден възникна идеята за цялото приключение. Подробностите от деня ще бъдат описани в другата тема, тук ще се спра само и единствено на самото изживяване.
  За който не знае, нека се представя: Казвам се Васил Гергов и съм колекционер на българска заводска ракия. Имам около 250 бутилки, някои са на 40-50-60 години. Събирам и чашки, стари документи и юзчета, все неща свързани с ракията и нейната история. В колекцията имам и 40-50 чуждестранни ракии: от Чили, Перу, Бразилия, Китай, Албания, Япония, Италия и др. Това пътешествие бе замислено преди година и половина, а случайно, преди няколко месеца, братовчед ми ми донесе от Щатите италианска ракия, именно на дестилерията и музея, които бяха цел на пътуването ми. Но стига толкова за мен.

....................................................................................................................................................................

Най-накрая, след изминати 1550 километра с велосипед аз съм в Басано.



   Този ден съм си го представял толкова пъти. За този ден мечтаех. Е, някой ще каже: "каква странна мечта!", но всеки с интересите си. Това трябваше да е апогеят на пътуването ми, на него се крепеше най-голямото приключение в моя живот. Набързо щракнах една снимка в центъра на градчето, което е изцяло в старовремски стил и си заслужава посещението, а беше и пълно с туристи.



  Нямах време за повече снимки, нито за забележителности. Аз бях тук само за едно нещо-Музеят на ракията на "Поли дестилъри".

Спирам отпред, снимам, с трепет влизам и.......



....егати разочарованието. Всичко е има-няма 100 кв.м. Колкото една къща. Е, то си е къща, де. Излязох отвън, гледам сградата, изобщо не прилича на тази от сайта. Влизам пак вътре, но виждам неща, които съм разглеждал онлайн. Разочарован е слаба дума, за да опише чувствата ми в този момент. Въпреки това преглъщам горчилката и решавам да снимам каквото има за снимане и да изчезвам.

























































































  Страшно ядосан на себе си как съм могъл да се подведа, все пак реших да заснема всичко, най-вече заради моите приятели от www.rakiyata.com/forum/
Разглеждането ми отне не повече от пет минути, поне така ми се стори, докато обикалях и си задавах въпроса:
-А ти какво очакваше?
-Повече. Много повече.-сам си отговарях.
  На тръгване спрях при служителката и я попитах къде е шефът и. От България носех бутилка ракия, която бях предвидил да му подаря. Тя ми каза, че той се намира в дестилерията, която е на 10-12 километра от градчето. Даде ми адреса и се зае с другите клиенти. Излязох, а първата ми мисъл бе да си намеря място за бивак(спях основно на палатка), да отворя бутилката и да се напия, но вътре в себе си знаех, че няма да е правилно. Каквото и да съм преживял аз съм си виновен, никой не носи отговорност за моите постъпки и тази бутилка е предвидена да стигне до този човек и тя трябва да отиде при него. Качих се на колелото и потеглих към въпросната казанджийница, както си я представях аз. Интересното бе, че по пътя, щом спирах някой човек да ме упъти, всеки възкликваше:
-Ааа, Поли, ето натам е.-Всички я знаеха.
  И в един момент пред мен изникна тази сграда:


   Нищо общо с малката къщичка в Басано! Влязох и този път онемях. Извадих апарата и започнах да снимам като обезумял....










.....когато към мен се приближи служител, който ме попита с какво може да ми е полезен. Обясних му, че търся шефа и той отиде да го извика. С него излезе цяла делегация, имах чувството, че всички служители дойдоха да видят българина, изминал сума ти километри на велосипед, за да види музея и подари бутилка ракия на собственика. За няколко минути бях наобиколен от десетки хора, пипаха ме, разпитваха, снимаха. Якопо Поли-шефът на Поли дестилъри накара да извикат специално фотограф, за да ни направи снимки.

Якопо Поли с мен и бутилка ракия "От избата" на Братя Минкови:



   След като еуфорията премина извика една от служителките си, която да ме разведе и разкаже за това място. Къде слушах, къде разбирах и къде не е друг въпрос, но като се чух с Вилка по телефона първите ми думи бяха:
-Пещерата на Али Баба съществува!



























































































  Тук е епилогът на днешния ден. Повече от щастлив и доволен си тръгнах от това вълшебно, за мен, място. Ракията, която подарих бе избрана заради аналогичната история на двете дестилерии. Мисията бе изпълнена успешно, време беше да се връщам към България. Е, това нямаше да стане за ден или два, тепърва ме чакаха поне две седмици пътешестване из непознати земи.
  Надявам се да съм ви направил поне малко съпричастни към емоциите, които изпитах този ден, а те бяха, както се казва, от осанна до разпни го.
 

по-добра е от купешките български гроздови защото спазват старите технологии - все едно да сравняваш бело саламурено сирене направено с палмово масло и произведено с овче млеко както си му е реда. Италианците изнасят по света но грапата е малко известна, рядко се предлага в заведенията защото е по-скъпичка е от другите питиета с около 30% и затова е питие само за познавачи. :)

В България само добре направена домашна гроздова може да се сравни с италианската грапа, за съжаление бехме принудени да свикнем с лошото качество на стоките в страната и дори ракиите са на ниско ниво, за вината да не отварям думат, там картината е плачевена, а иначе се пишеме големи пиячи и познавачи.

Производството на тази ракиджийница го знам, тя е май най-популярната която изнася стока извън Италия, хората определено държат на качеството и е срамно за българските промишлени производители, че не могат дори да се доближат до нивото на италианската грапа, мое мнение.

Сурвакар